Едно от най- известните определения на пряката демокрация е
свързана с непосредственото участие на хората в решаването на
въпроси от държавното управление. Формите на участие на гражданите
са различни за различните страни и вътре в самите страни. Сред
най-познатите практики са референдумите и плебисцитите, както и
класически известната форма на антична Атина - общото събрание на
гражданите.
България, която има вече около 140 годишна следосвобожденска
история е с относително малък опит в провеждането на национални
референдуми. В специализираната литература има разминаване в
признаването на техния брой -някъде се съобщава за пет, другаде за
шест проведени национални референдума. Преобладава числото пет, тъй
като повечето политолози, по неизвестни причини, не включват
референдума, свързан със създаването на Българската
екзархия.
Понятието референдум обикновено се интерпретира като пряко
допитване до народа. Проф. Ст. Стойчев (2002) определя референдума
като "основната и с най-голяма обществена значимост институция на
пряката демокрация".
Референдумите всъщност са една от формите на демокрацията.
Често се определят като израз на пряката демокрация, защото
гражданите могат пряко да се намесват в управленските процеси. Чрез
референдум, както е добре известно, всеки гражданин може да даде
своя глас за решаването на въпроси от най-висша компетентност -
въпроси, които са свързани с компетенциите на Народното събрание и
на общинските съвети. Наистина ли обаче референдумите са толкова
важна институция и наистина ли референдумите и демокрацията са
взаимосвързани, взаимозависими и произтичащи едно от друго?
Настоящата статия е опит да се щрихират някои от причините за
съществуващата политическа несъстоятелност и спекулация относно
провеждането на референдумите.
Бележка
Статията е подготвена като част от документацията по проект
на Полския фонд за научни изследвания 2015-2016 г.No.
2014/15/B/HS5/01866